Понеже съм от тоя край и понеже пак наближава Коледа, ще кажа как правехме дядото едно време, когато колехме прасета. Беше доста по-елементарно.

С подправената и узряла кайма, с която пълнехме и луканките (сол, домашен червен пипер, черен пипер) се пълни и стомахът на прасето. Също и сляпото черво (бабата), и пикочният мехур (пърдухалят), дебелите черва, а ако каймата е в изобилие се пълнят и гуши от мисирки (пуйки) и ципите от маста на прасето. След като се убедите, че не е останал въздух, стомахът се зашива/връзва. Понеже въздух винаги остава го понадупчвате с една дебела игла и натискате докато се уплътни. Като се пооцеди го мятате в кацата със солта заедно с другите гореизброени подробности и го притискате с тежък камък (едновремешните шестоъгълни плочки за тротоар бяха идеални).
Направете справка колко стои в кацата (то си зависи и от големината - луканките и по-малките пардухалчета може и след 10 дни да се извадят, за да не се пресолят), че съм го забравил този момент. Като се извади от солта се измива, излъсква и се окача да съхне. Баба ми го вързваше с бинт го окачаше на него. Пардухалчетата могат и на конците си да висят ако са леки.
Понеже както се спомена се реже по жетва (може и за Петровден ако е по-късна, а пардухалят на Великден, че преди това са постите), по някое време напролет е хубаво да се прибере на хладно и скришно място. Спомням си че едно време беше починала една баба от село и децата й чак на следващата година успяха да намерят къде е скрито дядото.
Яде се по малко с много хляб. И червено винце. Ако носите на солено печено на далавето (маша) е невероятно.

Ееех добри времена бяха...