В събота, 21 юли 2007 г., в "Труд" излезе този мой материал. И понеже не всеки си е купил вестника, а и ви бях обещал да ви кажа, когато бъде публикуван - ето го. (Във вестника е съвсем леко съкратен и с малко променено заглавие.)
Приказка за златната ябълка
Без него лятото е немислимо! Ни салатката е салата, ни ракийката върви като хората. Не расте на дърво, ама му викат ябълка. Не расте под земята, ама е братовчед на картофа. Що е то?
Запознатите с ботаниката вече са се досетили, че става дума за домата. През лятото присъства почти ежедневно на нашата трапеза, суров като салата, или пък сготвен в някое ястие. Пием го и на сок, а в компанията на водка става "Кървава Мария". И макар че ни е непрекъснато пред очите, едва ли знаем всичко за него.
Какво ли щяхме да ядем без ацтеките? Представете си света без шоколад и без домати! Трагедия направо! Още преди 2200 години ацтеките в Централна Америка (днешно Мексико) са отглеждали домати и са ги наричали "xitomatl", като са култивирали дивата форма на растението. Първоначално тя е била разпространена предимно в южната част на континента, от Северно Чили до Венецуела. Археолози са открили доматени семки при разкопки близо до град Мексико.
Благодарение на Великия откривател, покорил Новия свят в края на ХV век, доматите пристигат в Европа. Колумб със сигурност е видял, че доматът се яде, но у дома явно не са му повярвали много-много, защото трябвало да минат няколко стотин години, пред яркочервеният зарзават да стане част от менюто на Стария континент. И въпреки че Колумб е занесъл семената първо в Испания, най-ранните европейски описания са италиански. През 1544 г. Пиетро Андреа Матиоли (1500-1577), известен лекар и ботаник, разглежда обстойно домата и го нарича "Pomi d'oro" – Златна ябълка. (Дали пък в нашите народни приказки не става дума за това?) Но тъй като по онова време още не е съществувала единна система за научните наименования на растения и животни, ранните автори пишат за домата като за "Перуанска ябълка", "Ябълка на любовта" или "Райска ябълка". Още през ХVІІ век ботаниците открили, че доматът е близък роднина на картофа и започнали да го наричат "Solanum pomiferum", а френският учен Жозеф Питон дьо Турнфор (1656 – 1708) през 1694 г. за пръв път му дава и до днес валидното наиманование "Solanum lycopersicum".
През ХVІІ и ХVІІІ век растението се е смятало предимно за декоративно, даже за отровно. Лека-полека обаче европейците разбрали, че тази "ябълка" става и за ядене и в края на ХVІІІ век Енциклопедия Британика вече пише, че "приложението на домата в кухнята е ежедневие".
Около разпространението на доматите в Северна Америка и Европа се вият няколко интересни легенди. В днешните САЩ, макар и близо до родината си, доматите се появяват чак около 1710 г. Предполага се, че са донесени от английски търговци от Карибските острови. Почти до края на века битувало съмнението, че са отровни. Един градски мит разказва, че тези съмнения отпаднали окончателно чак през 1820 г., когато полковник Робърт Гибън Джонсон обявил, че на 26 септември по обяд ще изяде цяла кошница домати пред Градския съд на Салем в щата Ню Джърси. Събрали се над 2000 зяпачи, които очаквали горкият човечец да се гътне, но били страшно учудени, че той оживял. Друга легенда пък твърди, че по време на Американската война за независимост англичаните се опитали да убият водача на отцепниците, ген. Джордж Уошингтън, изпращайки му купа домати. Във Франция пък доматът станал символ на Великата революция от 1789 г. заради червения си цвят, който бил свещен за възстаналите буржоа. Даже имало декрет, който задължавал всеки да яде домати, за да докаже лоялността си към народната кауза.
Любопитна е и историята на наименованието на домата. На български, немски, английски, испански, френски, турски и гръцки коренът е един и същ и като кажете "домат" навсякъде ще ви разберат, макар че само на български думата започва с "д", а на другите езици с "т". Италианците обаче и до ден днешен си казват "Pomi d'oro", а руснаци и поляци им подражават. Австрийците пък, които в кухнята имат много различни думи от германците, наричат домата "Paradiesapfel", т.е. "Райска ябълка". Благодарение на Австро-Унгарската Империя бивши нейни части като Чехия, Хърватия, Унгария и Сърбия използват същото име - Rajče jedlé, Rajčica, paradicsom и Парадајз.
Допреди няколко години у нас не беше рядкост да се отглеждат домати в саксия на балкона, така че дори и градските чада са виждали растението. То по принцип е многогодишно, но трудно издържа зимните студове, така че се отглежда като едногодишно. Достига метър и половина височина, като задължително трябва да се хване за колец, тъй като стъблото му е тънко и не е в състояние да издържи плодовете. Преди да върже, доматът цъфти, като цветовете са с диаметър 1-2 см, жълти на цвят, с 5 заострени венчелистчета. Събрани са в класовидно съцветие по 3-12. В кулинарните среди се спори дали доматът е плод или зеленчук. От чисто научна гледна точка става дума за плода на растение, но тъй като почти не се сервира като десерт, което би го причислило към плодовете, е прието да се определя като зарзават. Ботанически погледнато "зеленчук" не съществува, това си е чисто кулинарен термин.
В САЩ по въпроса се е произнесъл даже и Върховният съд, защото в края на ХІХ век съществували различни вносни мита за плодове и зеленчуци. През 1893 г. братята Никс, търговци на плодове и зеленчуци от Ню Йорк, завели дело срещу митничаря Едуард Хедън за връщане на платени под протест мита при вноса на домати. Те твърдяли, че това са плодове, докато представителят на държавата ги смятал за зарзават. Съдът обаче застанал на страна на митниците, позовавайки се на общоприетото понятие и оттогава, поне в САЩ, се знае, че доматът е зеленчук.
Днес съществуват хиляди сорта домати, които се отглеждат почти в цял свят, с изключение на пустинните региони. Според статистиката на ООН през 2005 г. най-големият производител на домати е бил Китай с над 31 милиона тона, следван от САЩ и Турция със съответно 11 и близо 10 милиона тона. И макар че домати има навсякъде и по всяко време, няма да срещнете човек, опитал най-обикновен български градински домат, който да не потвърди, че той е най-вкусният. Затова и така си го обичаме и затова той е неотменна част от нашата кулинарна традиция.
Вход
Регистрация
Галерия
FAQ
