От почти 20 години искам да отида на Корфу. Този мой мерак се дължеше изцяло на поредицата на Джерълд Даръл за живота му на острова. Тази година, изведнъж, ми се отдаде възможност и бях твърдо решена да не се разочаровам. Не успях да се разочаровам, подготвих се много сериозно, направих нужните настройки на организма и психиката и потеглихме. До корфуанското ми приключение познавах Гърция само от към плажната и морската и страна. Това пътешествие ми показа другото лице на Гърция, даже и голото и теме .
Пътуването към острова беше относително тежко, връщането в интерес на истината беше доста по-леко. Основната пътна артерия от Солун до Игуменица е новопостроената и почти завършена магистрала Егнатия Одос. С изключение на 2 участъка магистралата е готова. Завоите в тези участъци са наистина много, но достатъчно полегати. Уникалното на първия участък е, че минава почти през билото (или едно от билата) на планината Пинд. Специално за нас на отиване бяха пуснали снега , да не повярва човек, че в началото на май, в средата на Гърция ще види 30 см. сняг. При изкачването, сред избуялата зеленина, видяхме да се спуска един снегорин и много се смяхме, шегувайки се, че сигурно бил чистил снега. И верно. Беше го изчистил от пътя, та поне не ни се наложи да слагаме вериги .

Зимата през май.

От Игуменица се качихме на ферибота. Приближаването му към острова е впечатляващо. От морето се вижда старата крепост и част от главния град (Керкира, Корфу), бяхме възнаградени с невероятна игра на следобедните слънчевите лъчи по морето, крепостта и околните сгради. Изобщо, страхотно преживяване, особено ако не бързаш да свалиш от ферибота вече разболяващото се детенце, на което му се пишка.

Старата крепост от отдалечаващия се ферибот.

Оказа се, че сме извадили късмет с избора на селцето и хотела. Месонги е едно от малкото населени места на острова, където главната улица е достатъчно широка и най-вече - има тротоар. За разлика от Беници, много популярно курортно градче, където основното шосе минава буквално пред вратите на заведенията, къщите и магазините, а дори няма тротоар, по който хората да се придвижват. Хотелът ни също се оказа добър, стандартните за гръцките хотели бунгала с по2 до 6 стаи на един или два етажа, няколко басеина, ресторанти, красива, макари не много голяма градина. Най-красиво в хотела, за мен, се оказа едно езерце с лилии и жаби, с малко мостче, което го пресича. До хотела има малка рекичка, която служи като пристанище за рибарските и туристически лодки на селото. Много живописно място, огласяно от разнообразни звуци и изпълнено с миризми, свързани с ремонтирането, боядисването и въобще пристягането на лодките за сезона.
Хотелът

Лилиите

Рекичката с лодките

[hide]Ако ви харесва, има голямо продължение, с много снимки, но ще го пускам първо на парчета и второ след седмица, че заминавам.[/hide]

Храната в хотела беше изключително добра и много разнообразна. Всяка вечер имаше богато разнообразие от готвени манджи, както и някои задължително повтарящи се неща: скарата – свинско, телешко, агнешко, пилешко; няколко вида паста с различни сосове; разнообразни топли гарнитури, огромно количество салати и отделно нарязани зеленчуци, от които сам да си спретнеш салата, както и много листни зеленчуци. Аз се влюбих в един такъв зеленчук, но не успях да науча името. Не е рукола, не е и от познатите ми зелении. Основният вкус беше зеленото, а послевкуса - на ядки, бадеми, кедрови или нещо такова. Уникална комбинация – всяка вечер пасях активно .
Топла гарнитура от сърмички, бейби-моркови, задушени зеленчуци и ориз.
Салата микс.
Зеленото.

Единствената издънка в храната бяха десертите – всяка вечер едни и същи торти и кремчета, адски мазни и безвкусни. Закуските обаче нямаха равни – печаха на място кроасанчета, кескове и хлебчета, купища колбаси, няколко вида сирена (даже и посинели), много плодове и разнообразни мюсли и корнфлекс. Аз наблягах на кроасанчетата с масло и конфитюри, съвсем забравила диетичните си напъни през последните месеци. Но пък закуската ми държеше почти до вечерта. Чак последната вечер, за съжаление, изнесоха от кухнята около 15 огромни, поне 5 литрови буркана с най-разнообразно мариновано съдържание – риби, патладжани, лукчета, сушени думати, карфиол, цукини, цвекло и какво ли още не. Бяха мариновани предимно в зехтин и подправки, невероятно вкусно, но после всички ходехме подути като риба-балон.

Корфу е много странен остров. Разхождайки се из малките градчета, или из Керкира (разбирай столицата) човек има чувството, че е отишъл на гости на своя любима, но доста възрастна и почти изкукала леля, която се опитва да го почерпи с мухлясали бисквити и старо сладко. Това усещане се дължи предимно на сградите, иначе с невероятна архитектура, които се разпадат пред очите ти. То е подсилено обаче и от огромните маслинови дървета, някои от които по 2-3 метра в диаметър, които изглеждат, а и явно са си древни. Някъде бях чела, че първото масово засаждане на маслини на острова са извършили венецианците. Изглежда повечето от тези насъждения съществуват и до днес. Гледкта на такава една огромна гора, съчетана с опияняващият аромат, който се носи от преработващата фабрика, се запечата завинаги в съзнанието и обонянието ми. Маслиновите дървета бяха навсякъде, и в дворовете на частните домове, и в хотелите, и в многобройните оградени с немного здрав плет градини. Тези градини бяха особено привлекателни нощем: Грамадни и разкривени силуети, заобиколени от стотици светулки. Да, пълно беше със светулки. Като че ли специално за нас имаше вечерна програма. На полянки, около малки поточета или просто на пътя имаше стотици ако не хиляди светулки, които ту блещукаха хаотично като развалени лампички на коледна елха, ту пък добиваха някакъв ритъм в стил “испанска вълна”. Невероятно преживяване, гледката е такава, че докарваше до транс не само децата, но и повечето възрастни. Всички стояхме вцепенени и тотално очаровани от мъничките зелени светлинки, които като неуморни танцьори се въртяха часове наред.
Маслиновата гора в хотела.
Твърде стара маслина.

Да не е хорта?

Стархотен пътепис! Мацо, ти вдигна много нивото тук.Благодаря ти за труда който си си направила за да ни запознаеш. Много ме изненада снегът на това място.Надявам се да има и продължение.

Маце, и на мен много ми хареса пътеписът ти!

А това зеленото на мен ми прилича на рукола - когато е млада и току-що откъсната е с точно такъв ядков привкус.

Ако намериш място за сандъче, може да си я пасеш целогодишно .

Благодаря ви, дано не стана досадна. Хем дълго хем на парчета с големи паузи.
Шефе, не знам какво е хорта. Биски, поне тази рукола, която съм виждала няма нищо общо като външен вид листата, а и на вкус, но може да е някаква разновидност.

Островът е много красив, има много места, които си заслужава да се видят, разгледат, обиколят, но пък има и доста гайдове по темата, затова и ще пропусна тази част. Палеокастрица, най-известното сеце, и Керкира - столицата са твърде туристически. Има прекалено много туристи, а когато бяхме там тези туристи бяха българи. От селцето и обкръжаващите го възвишения се откриват страхотни гледки към морето, планините, заливчетата и пещерите.

Малко заливче в Палеокастрица

Основният залив

От манастира над Палеокастрица.

Керкира в архитектурно отношение е повлияна от всички, които за много или за малко са владели острова – венецианците, французите, англичаните. Тази еклектика придава особено очарование на града. Безумно тесните, само пешеходни улички в центъра, пълни със сергии и магазинчета за сувенири, малките безистенчета и “кьорсокаци”, в които се помещават скътани кафенета, създават една наистина много необичайна, но пък и тотално туристическа атмосфера. Като че ли са направени единтсвено и само за туристите, някаква бутафория, много изкусно направен декор. Може би е нормално - около 80-90 % от корфиотите са заети в сферата на туризма.

Тесните улички със сувенирни магазинчета

Листън - "френската връзка".

Страхотно! И ние отдавна си мечтаем за Корфу, а сега се размечтах още повече!
В тая рекичка с лодките случайно да си видяла риби?

Алеко, беше бъкано с рибки, всякакви размери. Дори ги снимахме, но не особено сполучливо.

Закътано кафене

В Керкира ни се отдаде възможността да опитаме типично местен корфуански специалитет, с непроизносимо име, тестено хрупкаво произведение, наръсено обилно със сусам и мед. На вкус нищо особено, на вид беше по-привлекателно.

Специалитетът

Кумкуатът е другият “местен специалитет”. Всъщност нито е местен (произхожда някъде от Азия), нито е специалитет, а цитрусово плодче, с големината на синя слива. Не успяхме да опитаме пресен, необработен плод, но пробвахме: ликьора, който се оказа доста неприятно сиропче с лекоалкохолен градус, сладкото – наподобява сладко от портокал, и може би най-успешният продукт – желиран, или захаросан плод – беше наистина вкусен, прилича на нещо средно между портокал, кайсия и круша. Освен изброените има желирани бонбони от кумкуат, ракия, твърди бонбони и какво ли още не. В Корфу кумкуатът се е превърдал в силна туристическа примамка – повечето продукти от него са яркооранжеви, особено питиетата, а бутилките в разнообразни форми само допълват ефекта и очите не могат да се откъснат от витрините.

Ликьорът

Захаросан, желиран плод.

И на дървото.

Поради близостта на Италия, на един ферибот разстояние, в Корфу е разпространено и Лимончелото. Тук има и много лимонови дървета, от които се предполага, че се прави то. Аз лично го предпочитам пред ликьора от кумкута, но не всеки го харесва.



В едно от малките селца, Арила, се натъкнахме на типичния туристически капан – много лъскаво ресторантче на брега на морето.

Ресторантът в Арила

Пак там.

В ресторанта имаше басейн, джакузи, шезлонги, люлки, изобщо красота. Като предубедени българи, че всичко лъскаво всъщност е скапано, с доста големи съмнения решихме да обядваме там. Оказа се, лъскавото ресторантче има кухня на висота, а цените бяха повече от поносими. Голямата ни компания опита както типично гръцките - гръцка салата, тцацики, сувлаки, така и италианската пица, спагети, а също и омлет, пилешки филета на скара и прочие. Всичко беше качествено, донесено едновременно, а препечените филийки с чесън и кашкавал все още са в мислите ми.

Гръцка салата.

Пилешко филе

За финал моята класация за Корфу. Всъщност, не е класация, а по-скоро равностойни преживявания и емоции.

* Изумителните гледки от високо, от ниско, изобщо от всякъде на острова. Съчетанието на високите и силнозелени планини с кристално чистото и нереално синьо море е наистина прекрасно.

* Разходка из вътрешността на острова, макар и кратка, която ми показа истинския остров, необлазен от купища туристи. Незасегнатите от туристическата експанзия села във вътрешността бяха много по-екзотични и интересни за мен. Заобиколени от зелени хълмове и ливади, изпъстрени с цветя, озвучавани от кукуригането на петлите, те наистина пресъздаваха атмосферата от 30-те години на 20 век, така добре описана в книжките на Даръл.

* Феерията на светулките. Виждала съм много светулки като малка, но никога в такова огромно количество и струпване. Атмосферата, която създават те кара да измисляш купища приказни сюжети, само за да ги забравш след малко, запленен от поредното невероятно изпълнение.

Тъжно е да си призная, но колкото и да ми харесва, колкото и невероятни гледки и красоти да видях на острова, нямам желание да повторя пътешествието, да се връщам отново и отново. Не бих казала, че Корфу е “прочетена книга” за мен, но ми се струва, че 5 дни за обиколката му стигат. Пък има и толкова много други, най-прекрасни места по света.

Знаех си, че ще дочакам края, защото все нещо ми липсваше. Много хубав пътепис. Браво, Мацо.

Благодаря ти IPA. И за търпението и за милите думи.
Знам, че се получи много дълго пък и дълго време го точих, но не можах да спестя нищо от това.

Прекрасен пътепис, Маце!
А тия риби някой ловеше ли ги?

Благодаря ти, Алеко.
Имаше няколко рибари, но не беше масово явление, пък и не чух и не видях някой да предлага прясноуловената рибка.
Виж, на Ситония (Халкидики) купища рибари, риби, рибарски лодки и други видяхме.