Маца написа:
Киселото мляко доставя достатъчно киселост и според мен оцетът може да се пропусне, макар че всичко е въпрос на вкус.

AH1N1 (Мечо Пух) е сътворил супертитаничната мисъл : "Колкото повече, толкова повече...".
Аз ям куп(ичк)а "пловдивска" шкембе-чорба със супена лъжица лют червен пипер, едросмлян (добре е и да бъде съвсем леко препечен) и супена лъжица оцет с много чесън, плюс досипване само на чесън още половин лъжица...
Това само на първата купичка, на втората мъ-ъ-ъ-ничко повече оцет, защото вече си се поанестезирал от първата...
Но аз съм захранен с това кулинарно приключение от крехка детска възраст, така че не ме бройте...
Ще го подкрепя с натурални факти във вид на сладки спомени:
Преди достатъчно много години, в започналият вече да зрее социализъм, баш в центъра на Пловдив, срещу Джамията на Джумаята съществуваше една от най-чаровните шкембеджийници в града. По това време шкембеджийниците в Пловдив играеха ролята на сегашните дюнерджийници и пицарии, но си бяха автентично български, за разлика от тях...
Връщайки се след занятия в техникума към 1 ч. по обяд, "класика в жанра" беше да се хапне по една двойна чорбичка и да се изпие по един "Етър".
Добре, ама в този случай, май беше през юни, в една страхотна жега, не само умирах от глад, но и много бях жаден...
Поръчах си традиционната вряла двойна шкембе-чорба, сложих си достойното количество лют пипер и оцет с много, много чесън и засърбах.
След две минути челото и тилната част на главата ми вече горяха и бях облян от свещената "шкембе-чорбаджийска" пот...
Довърших този титаничен подвиг и отидох да си взема традиционния "Етър" (продаваха се на различни места в шкембеджийницата).
Като го поех, обаче, установих, че както винаги през лятото, бяха прекалили с охлаждането и "Етърчето" сигурно беше около 3-4 градуса Целзий...
Младо, та глупаво, пък и жадно, взех, че го изпих на един дъх след врялата чорба.
В съзнанието ми просветна една разумно-трагична мисъл : "Мале, мале, сега няма начин да стигна до в къщи...".
Тръгнах по тогавашната "Ген. Заимов", живеех на пет минути от Джумаята. След всяка крачка чаках нещо да се случи...
Да, де, ама така и се прибрах, без да ми стане нищо, освен приятното усещане за добре похапнало стомахче.
Оттогава вече бях абсолютно убеден, че човешките възможности наистина са неизчерпаеми...
